*~

Досущ пресипнал вятър се изнизва
светът,
неуловим като сърцето ти.
Реди се ден след нощ
а после нищо.
И тичинки от розова зора
се спускат, за да ме повият.

Смъртта ми - бял стобор
напуска здрача,
проблясва обич
на всеослушание.
Поемам тихо в теб - едно дете,
без стъпки и език,
с очи - небе
и орис на душата - фукария.