Над гората от снощи вали
дъжделива поезия.
Капят мокри листа, заглушават дъха на човека.
На верандата бях - две саксийки с напъпили фрезии
оцветиха деня ми с окраска, ранима и мека.
Мокри длани и мокри коси. Занемели кубинки..
всички помнят планинския връх и зората над Рила.
А потока в душата ми – глас от изгубена снимка
влива тихи сълзи по Егейската утринна свила.
Може би съм сама... може би и светът ми е сам
в ширините на чуждата степ, без гирляндите с Рози.
Но каквото донесох, на тебе Дъждецо ще дам,
за да бъдат уханни словата, които им носиш.
@
@
Няма коментари:
Публикуване на коментар