9/19/2017

Окови

Дали когато рукне ситен дъжд
небесните ръце потръпват в болка, или свян, или надежда,
дали копнеят да го задържат
като изплакани очи на мъж скиталец, на бездомник или странник,
избродил пустите земи на светове
които помним още от мига
на всяка малка смърт, на всяка тъй неискрена раздяла.
Копнежът му да може да даде и да ограби
затихващите стъпки на ума.

Когато завали
и дъжделивите усмивки на деня потънат в дрипите на моето сърце
все още търся,
търся звук от теб
за да се слее тихата ни песен -
нали ти каза: тъй пробужда се зората...
Светът блести, като незнаен ореол, щом завали
и аз му давам ново име,
създадено от ритъма на твоето сърце, което помня с пръстите на мрака,
с нестихващата жажда на небесните ръце,
с докосването до онези тайнства,
дори с изпръхналата, есенна земя и мириса на гниещи листа
аз помня...

Ела си, въплатен във някоя от тези малки капки,
във падането,
там, където аз
притихнала като възторга на земята
очаквам да измиеш радостта ми.