1/19/2018

Изтръскване

Поглеждам самотата си отгоре - 
зареяна високо съм, над мен, 
и виждам щъкащи тълпи от неразбрани,
сюрия малки, фини същества
с очи - безкрайни езера 
от глад,
и виждам живи
своите желания,
стремежи, постижения, успехи.
Мечтите и копнежите си -
в дреха
от плът, наречена природен Аз.
Безкрайни, вечни Азове под мен,
каква ти самота,
какво безмълвие,
тълпа от полуживи трубадури
изтичащи през погледа ми сляп.
Нима това съм - глад,
коричка хляб,
и стегнато очакване за вечност.
Та кой от вас до мен да полети,
кого да отведа към пустотата,
щом носите товари от слова?
Светът е думи - мисли, мисли - думи.
И някак по - високо е сега,
в нетленното разбиране за бягство.