3/13/2017

Росисто

Роса или свила - не знам,
са безбройните думи на моя изстинал монитор.
Безжизнени, свити
по ръба на ръждива коса,
захвърлена в задния двор на сърцето,
където
изрязани в страст преди цели еони от зими
изписваха нас:
две идеи от сън,
два куплета от лагерна песен,
или срички в устата на още безмълвни деца.
Застояла роса,
зеленясала в своята прелест
и дрипава свила,
от частичка безжинена
някаква чужда,
болезнена,
приказна есен.