11/17/2017

Прегръдка

По старото писалище на татко
годините безмълвно трупат прах.
Мастилница кристална пее сладко
в уюта на познатия ми мрак.
Руло от пожълтели ръкописи
търкулва към душата ми слова.
Един забравен, стар Зенит преписва
искрите на камината с дърва.
Докосвам избелелите корици на томче с подредени редове. Преспапие на остроклюна птица  тактува разчертани брегове по глобуса на топлия ми спомен.. От рамките душата ми наднича. А очилата там, до лампиона броилките на детството ми сричат. Присядам на креслото му. Замлъквам. Завесите от кадифе са кино. Зад тях надничат белобради влъхви и Аладин прелита край комина. Лулата на Шерлок прохърква вяло и сочи към бастуна до стената. Една картина там се е поспряла, едва - едва дочувам сетивата и: мужик на Репин. А до него, тиха Альонушка присяда до реката. Обръщам се и в мен потичат стихове под тънките ресници на луната.
Завръщат се годините. И слизат
отсам недоживените голготи.
И аз провиждам - бялата му риза
е моята поема за живота.