5/06/2012

*~

Досущ пресипнал вятър се изнизва
светът,
неуловим като сърцето ти.
Реди се ден след нощ
а после нищо.
И тичинки от розова зора
се спускат, за да ме повият.

Смъртта ми - бял стобор
напуска здрача,
проблясва обич
на всеослушание.
Поемам тихо в теб - едно дете,
без стъпки и език,
с очи - небе
и орис на душата - фукария.

2 коментара:

  1. Анонимен9 май 2012 г., 0:27

    Ми, под такова стихо, само стихо...

    Гергьовско агънце

    От радостта в очите ти, гергьовско агънце,
    под винената светлина танцува масата.
    Ликуват глезените ти - ашици за децата ми...
    И само фурната скьрби за тебе зад завесата.

    От нея звън възкръсва. И позеленява утрото,
    задъхано под пламналата пролетна постеля...
    И пак играем с теб - душа с шест крака, ненаучена,
    че може нещо да ни раздели във навечерието...

    Но ето, сбъдва се най-неизбежната ни орис...
    Поотделно - тук, пред страшното предверие...
    Изтлява в мен момчето, в дрипите от горест...
    А ти ще ме болиш, мой Agnus Dei !...

    Поздравявам те за твоето!
    Стра!
    Здра!
    f40!

    ОтговорИзтриване