8/10/2012

Под ледената мантия на Август

Болят ме всички земни редове
поели като римички в деня ми.
Аз приютих безкрайни снегове
от думите и Словото в света ми.
Да ме извая паяжинен мрак
по който да проблясва твоя пламък
и в чистия си, тъй-кристален злак
да ме стопи, до капчица на рамото ти...
И после... като дъх да се родя
и в шепота ти тихичко да сляза,
да бъда песен, в Храма на света,
(светът, от който двама се отказахме)
и да  съм само малък, розов цвят
отронен от очите ти любими...
Боли ме, че не си ми просто Брат,
а си безмилостното ледено на Зимата.

4 коментара:

  1. Йехоу!!! Отдавна не бях присядал край това чисто изворче.
    Днес пак ми е хубаво тук!
    Това е поезията, каквото и да говорят...
    Ф4о

    ОтговорИзтриване
  2. Оставам

    Пред мене - слънце,
    гризнато от хоризонта,
    като ядро от лято
    и - от костенурка - скелет.
    Към него се домогвам -
    към последния му кокал...
    Към пълнолуние,
    в което ще е светло.

    Пред мен са дрехите,
    износени прилежно.
    И - ризата, която
    от детинство не можах...
    Дали след тази мъничка
    емулсия от нежност
    планетите ще могат
    да кръжат?...

    4

    ОтговорИзтриване