Болят ме всички земни редове
поели като римички в деня ми.
Аз приютих безкрайни снегове
от думите и Словото в света ми.
Да ме извая паяжинен мрак
по който да проблясва твоя пламък
и в чистия си, тъй-кристален злак
да ме стопи, до капчица на рамото ти...
И после... като дъх да се родя
и в шепота ти тихичко да сляза,
да бъда песен, в Храма на света,
(светът, от който двама се отказахме)
и да съм само малък, розов цвят
отронен от очите ти любими...
Боли ме, че не си ми просто Брат,
а си безмилостното ледено на Зимата.
Йехоу!!! Отдавна не бях присядал край това чисто изворче.
ОтговорИзтриванеДнес пак ми е хубаво тук!
Това е поезията, каквото и да говорят...
Ф4о
Благодаря... :)
ОтговорИзтриванеОставам
ОтговорИзтриванеПред мене - слънце,
гризнато от хоризонта,
като ядро от лято
и - от костенурка - скелет.
Към него се домогвам -
към последния му кокал...
Към пълнолуние,
в което ще е светло.
Пред мен са дрехите,
износени прилежно.
И - ризата, която
от детинство не можах...
Дали след тази мъничка
емулсия от нежност
планетите ще могат
да кръжат?...
4
ах, 4...
ОтговорИзтриванепишеш толкова хубаво...