Зиндан

На зазоряване
искри над мен небето
досущ обърната, изпита чаша
от коктейл,
а аз броя лениви отпечатъци
и слизам
до тъмните сакрали на сърцето -
безумен кладенец
без стъпала и
никакъв бекчия.
Отнякъде сънувам, че е мит,
нали е мит - не може да е истина,
когато
преди да остарее вечерта
чупливите ръце на моя свят
се пръскат:
фойерверк на самотата,
разсичат коловоза
на душата ми,
вдълбават закостели имена,
дъхтят на слуз, на тиня, на граниво...
Прости, о, сън,
безумните ми песни.
Изпитото е винаги горчиво,
щом няма зад очите ми небе,
в което да огледам същността си.