Чете ми се поезия, отшелнико.
Поезия от най - човешки строфи.
В която и неделята, и делника
са простичката, земната любов.
За пръстите, разресващи косата ми.
За дъхавия аромат на дюлите.
И малко за снега и самотата ми
които с боголюбие охулих.
А Бога твой... ако е верен някому
тъй както проповядваш под сърцето си,
не се нуждае от слова и вятър.
Не се нуждае даже от ръцете ти.
Не иска възхваляване и рими той...
Там някъде и беше го написал:
Люби и ближния, и другия - не своя.
И на любов во веки си орисан.
Ей, къде изчезна? Ден и половина...
ОтговорИзтриванеСъбирах си перлички :))
ОтговорИзтриване