Не бе мълчание, а само слепота.
Очите ми... отпуснати в незримото
не търсеха човешката следа,
не търсеха дори неназовимото.
И нямаше утеха, нито жажда.
Косите ми - върби неутолени
оставиха реките да се раждат,
да сливат и разделят. В теб,
и в мен.
И под пръстта ни, само счупен глас
(от късчетата земно огледало)
напяваше за океана в нас.
И вливането ни, в единна цялост.
Няма коментари:
Публикуване на коментар