Не си отивай... вятърно море от бреговете ми, така безмълвни...
по песенните капки на тъгата ти препуска неохотното сърце
и носи се в мъглите на забравата, изваяна в дъгите тънкострунни,
в небесна самота венчало изгрева, целунат по неземното челце.
Не си отивай... ти, незрима обич, искрите ти са пламъчето в мрака ми,
светулчиците звездни те разказват, когато и мечтите са безсилни...
и в малкия ми свят си тишината на светове, които не успяха
да се заслушат в нежната ти песен, тъй истинска, и неподвижна...
Бездомна съм без твоето начало, загатнато в безкрайните ми вечери
и търся се в мига на слепотата, ранена от неземната ти лира...
запяла безпределното в словата ми - росицата, във форма преоблечена,
където водоскокът на живота лишен от теб, във странство си отива...
Няма коментари:
Публикуване на коментар