Необятни, широки поля се разкриват пред мен
наедрели от тучна трева и цветя
възхваляващи Слънцето.
А незнайния Изток, разпукнал в последния ден
като розова пъпка
побрана в синапено зрънчице
слиза леко по двете пътечки, солени от мрак
към покоите с бели драперии, в дясната камера
там, където пулсира на тласъци
верния знак
изрисуван с лъчистите пръсти
на ничия Катара.
И се лутам... спасена от утрото,
с нова душа.
А Зората на другото Слънце разпръсва мъниста -
непознати планети, и спътници
с бяла коса,
с диадеми от злато
с роса
по зениците - извори...
И протягам ръце,
а ръцете изчезват в мига
в който бялото изгревно с ласка погали им жаждата...
и попие по светлата роба в съня на нощта
в който той с ново име
и ново призвание
ражда се.
Няма коментари:
Публикуване на коментар