стъпълца

Те всички казват - мир или любов...
хармония и музика...
и радост...
след думите им няма послеслов
за този рай е нужна само младост
и бели дни, в които се изпълва
като с вълшебство всеки нов копнеж...
А нощите, изпълнени с бодежи, и тихото примирие под сенките на някога отминали слънца... А залеза... когато се оглеждат в очите на порастнали деца, на никога не стихнали торнада, защото кратки са, но имат и сърца, за грях, за щастие или награда...
И що е безусловната любов когато в тишината си сами, презрели всеки светъл благослов, събрали капчици на минало ръми, на топли дъждове и урагани... отминали, но жаждата останала...
Постига ли се в този свят хармония с откъснатия Аз на сетивата когато само нота си... а рони се, топи се сладостта на голотата ти, когато си повяхнал стрък без име и само по листенцата ти сухи покапва елексира на безвремие... - една надежда, да останат глухи за лудналия повик на плътта... или отричайки се сляпо от страстта, подавайки щафетата на думите чертаят никому ненужни друми...
А някъде светлеят светове без плът и аромат, но са далечни... Познал веднъж човешкия си свят, не вярваш в тях, не сещаш нищо вечно, и пълнейки блатата си незнайни достигаш до заровени светини... до съкровенни и измамни тайни... и онзи миг, когато ще отминеш... и ще затихне хрипавата песен за преходното, цветното и лесното...
Дали духа им има бряг, и давност... дали е силата му в тази вярност, която те залепва за надеждата... когато там, на края се поглеждаш и свиваш плувналите си очи...

Защо, защо прошепваш си "мълчи", защо наказваш себе си с "не питай"...

Света ми виолетов се руши.
Цветоусещането си разплитам.
Познах се в сенките на сивотата,
калта, и струпеите на земята.
И искам тишина, не искам святост
щом на тъгата твоя съм богата...