Познах пределите на онзи Ад зад който отстоявах тишината ти. Умира недокоснат моя свят, недорисуван. Съхнейки в ръката ми. Стопи се и последната игра на светлините - слънчевите братя. Очите ти... тъй залезно политат... а изгрева потънал е в реката, понесла ме към бързея на мрака, низспуснал власт в сърцето на страха. Когато ме отминеш, недочакана... ще се изпълни истинно греха, прикрит зад древните слова на птици, поели към невидимия град, където обещавахме да слезем... и да отпием късче благодат... макар отровени от тиха мисъл...
Сърцето ми се лута неорисано.
В съня ми плува име на копнеж.
На нашия език сме донаписани,
макар да ни покри вековна скреж.
И стъпките поведоха нанякъде...
далече от оазисния сън.
Отмива ли боляното реката...
С най-черните води
изплувах.
Вън.
Няма коментари:
Публикуване на коментар