не търсех святост...

Препускат уморени две ръце след полъх концентрирани безумия. /бездъхни, нямат в сън дори... сърце.../ погълнали препятствия от думи.
Забравена... премята нежността копнежни подаяния от сенки. Палача и - окото на страстта притиска и роденото след мен.
... а толкова копнеех за градина от мънички, рисувани звездички... мечтите са примамлива родина за тленника, изгубил мигом всичко... поел по пръстите си тишината на бялото, отминало докосване, и влял се в извора на самотата...

Ресниците ми в този стих са росни
от свежата милувка на покоя
когато осъзнатото докосва
и се завръща, носейки развоя
на всички повторения и мигове
познали пулса вечен
на земята...
заривайки с невръстните си стихове...

... не търсех в допира ти
само святост...

Поисках да поспрем на онзи бряг, където се целуваха хлапаците и да потичаме след онзи впряг на полудели изгреви, стрели и знаци, оставени за нас от светлината... и да заровим пръстите си в пясъка, погълнал огледалните частици от счупения лунен блясък....

... очите ми са бели птици...
без полета на Любовта