Пак е тихо...

Пак е тихо. Поспряло е времето дъх от нищото да поеме. Но препускат в сърцето ми думите. Нека тях се опита да вземе. Те са моята четка изсъхнала с която рисувах очите ти по земята от мъка притръпнала, и дъжда са - роден от сълзите ми. То поспря дъх да поеме и превърна ръцете ми в корени. Ще рисувам сега по звездите с лунен лъч от болезнени спомени. Нека пак ме обгърне безвремие, няма власт над сърцето ми мъката. Ще се върна, обратно, нагоре в онзи сън, в който бях непокътната.