Творецът мой навярно е сгрешил когато е създавал същността ми - човек, от радост болката отпил, и от тъгата - слънцето в света ми. Навярно не е знаел как цъфти в безмълвен страх най-майчиното чувство, как всяко недокосване кънти преди в прегръдка да се влее пъстра. И не е знаел как в едни очи по детски доверчиви пулса спира, или когато вечерта звучи как в тишината и до злак примирам ще се събуди ли деня ми с тях - усмивките, довели пролет да оцвети най - майчиния грях - откъсната душа, за полета им. Той не е знаел нищо от това, щом е положил в извора ми сянка и е отнел онази синева, която може да опази ангела поръсил светлината в сърчицата отпиващи от мен сълзи и мрак. Сгрешил е същността ми, а децата ми са с грешката на божия му знак.
И ако днес не мога да им влея пречиста светлина или сияние, ако страха ми за това копнее но носи само болка и страдания... и ако нямам път, за да разстеля в нозете им посока вярна...
Ще ги оставя в седми ден. В неделя. На волята Му. С благодарност.
Няма коментари:
Публикуване на коментар