Стопих се в тюркоазения свят
на приказките, някога дарени.
И полетях в подземния си град,
строен навътре и надолу в мен.
А бе студено... с перления дъх
на снежните обятия, без слънце.
Покълна в същността ми шепа мъх,
и приюти забравеното зрънце.
Отнякъде просветна... Слепота
изви страни към бялото начало.
И преоткрих обраслата следа
за изхода навън. Такава, бяла...
Но моите човешки пипала
достигаха едва заякнал камък.
Шептеше в светлината си "ела",
а отразяваше обратен замък.
И спомних си за малкото перце -
последен дар орле едно ми вдъхна:
"Подгрееш ли го, клетото сърце
към своята обител ще те върне".
Понесено на орлови криле,
ще се издигне в миг към светлината -
шептеше ми спасеното орле...
а аз затъвах повече в земята.
Над мен светлееше тунела бял
далече над човешките желания.
Човекът в мен оставаше тъй цял,
избрал си сам човешкото изгнание.
И нямах си дори една искра
за да подпаля личностната клада.
Една неравна, шеметна игра
бе моята заслужена награда.
Без огъня, запален само в мен
перото ми ще опознае мрака.
Преди еони... мъничко орле
заричаше ме да дочакам...
А бързах... да напусна този свят
и в приказния да строя утеха.
Зазидах я под каменния хлад
на наследената душевна дреха.
...
На долната земя е студено. Няма никакъв огън. Само изкуствена светлина. Не можеш да подгрееш перото на нея. Ако все пак повярваш и разпалиш личностната си клада, когато всичко изгори, от пепелта не можеш да отрежеш петичка, прошепне ли ти в полета нагоре "Пиу" и "Га"...
Няма коментари:
Публикуване на коментар