Между нас се простира една необятна земя
и притиска в сърцата ни още невръстния извор.
Аз протягам ръка, и достигам небето сама
под безкрайния купол на стегнат
в съмнения избор.
Търся теб... но следите ти зеят с дълбоки дула
и след всяка молитва дочувам разкъсана песен.
И от своята малка, покрита с прозрачни була
неоткъсната обич, питам още, и още...
Къде си...
И мълчат небесата. А трябваше някъде там
да приготвят за нас малка къщичка, в розово - бяло.
И да бъдем изваяни стълбове в светлия Храм,
в неподвижния сън на Живота. До тебе ли...
Зная ли...
И мълчи Тишината. Притварям след нея очи
уморена от опити нейната сила да нося.
Но дълбоко отвътре в безмълвие, тихо звучи
онзи тежък въпрос, преобърнал света ми...
Защо си...
Няма коментари:
Публикуване на коментар