Как притихнал е паркът... брои занемели листа
под свирнята на вятъра, тъжно подкачащ алейките
в сънно - златния залез, нашепващ от снощи вестта
за самотната сянка, размита по нашата пейка.
Ще заплаче за миг, завали ли с очи есента.
Ще усмихне минаващ, проблесне ли циганско лято.
И ще чака така, напоила с тъга любовта
по следите от малки крачета на минало някога.
И по гънките бели на спомен за къдрав чадър,
доверчиво подпрян до бомбе и пакетче бонбони...
ще напява с листата... копнежа по срещата първа
между болка и стон, по боята и стара изронени.
После някак ще стихне, завила студения мрак
под кожухче от бяло, и зайчета светли ще гони
към безплътния залез, нашепващ под лунния злак
за душата на сянка, превърнала се в икона.
Няма коментари:
Публикуване на коментар