Прегръдка

По старото писалище на татко

годините безмълвно трупат прах.

Мастилница кристална пее сладко

в уюта на познатия ми мрак.

Руло от пожълтели ръкописи

търкулва към душата ми слова.

Един забравен, стар Зенит преписва

искрите на камината с дърва.

Докосвам избелелите корици на томче с подредени редове. Преспапие на остроклюна птица  тактува разчертани брегове по глобуса на топлия ми спомен.. От рамките душата ми наднича. А очилата там, до лампиона броилките на детството ми сричат. Присядам на креслото му. Замлъквам. Завесите от кадифе са кино. Зад тях надничат белобради влъхви и Аладин прелита край комина. Лулата на Шерлок прохърква вяло и сочи към бастуна до стената. Една картина там се е поспряла, едва - едва дочувам сетивата и: мужик на Репин. А до него, тиха Альонушка присяда до реката. Обръщам се и в мен потичат стихове под тънките ресници на луната.

Завръщат се годините. И слизат
отсам недоживените голготи.
И аз провиждам - бялата му риза
е моята поема за живота.