две тъмни жени.
Като птици.
Докосваха дюли
и грозде,
и ряпа.
На ръба на небето съвсем,
и такива едни
сякаш целият свят беше клетка -
покрита и сляпа.
Не повдигаха даже за поздрав красиви очи
и от миглите, помня, струеше прашец като утро.
А насреща им, знаеш ли - смях и надежда звучи
от сергиите пъстри,
покрити с найлони навътре.
Морски бриз се разлива по мокрите, бели тави
с наредени досущ от хазната султанска рубини:
нар и лъскави ябълки, круши и цели глави
целина, или кръгли и лепкави, медени дини.
Зад чешмата рибари заглаждат доволно мустак,
напоили очи от заметнат край масите глезен.
Пъстра рокля, шалвари, суджук,
в прахоляка - петак
и момчешко свистене: елате, вземете си резен -
най са сладки при мен плодовете, най вкусен каймак,
сирената са в златен зехтин
хайде, чичо, опитай.
Аз вървя между тях
и настъпвам вечерния злак,
а очите ми... тихо, на пръсти
нагоре политат...
към ръба на небето, към две забрадени жени
и към бледите пръсти, притискащи скърби и дюли.
Този свят изобилен
е толкова сам и раним,
даже в моите рими слеепее унил и притулен.
А така ми се иска да плисна над моя пазар
пъстролика и смела, и ведра,
над бейското било,
над бейското било,
и от черните кърпи на мрака,
с мънисто назар
да зарея едно напористо и светло хвърчило.
И да пийна с душите им чай.
На синията,
там,
дето всеки еснаф и стопанка раздават вечерня
и единствено бог,
все така изоставен и сам
да низспусне очи пред човека
и да се почерни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар