Иносказание

 ~Костёр давно погас, а ты всё слушаешь...~

В онази привечер, сама, от своята тъга ранима
с перо от лунна светлина изваях сън неизмерим.
И в този сън седяха с мен край огъня ми още трима:
Мъжът със светлите очи и източното, чудно име;
Животът, който му дарих, а той безмълвно оживи ме,
и нашата Съдба една - ковач на миг непобедим.
Мълчахме. Огънят гореше и пръскаше навред пътеки.
Небето огнено сълзеше, звездите слизаха полека...
И нямаше ни капка дъжд, сълза или роса в сърцето...
Бе пълно като в стон на мъж, споил завинаги ръцете ни.
Бе нощ, от светли, златни сажди, бе нощ която те опива,
бе нощ, която клади ражда. А после тихо си отива.
Оставя вечен отпечатък по въглените на очите...
и носи цял живот в позлата, носи Утро неопито.
Изгасна огънят ми ням. Погълна онзи сън намерен.
Аз нямах обич, да му дам... Аз клетник бях, без сой и мера...
И стъпка ми денят съня. И дим разсеяхме се трима:
Животът, нашата Съдба, и той, без източното Име.