Хатун

Лозата край дувара зазлатя

като герданче български пендари.

Окичена девица – сватбен дар,

преди тъгата зимна да попари.

Преди да я целуне онзи студ

от който пукат гроздове и песни

и в бяло да извие свян и смут

свирнята и - опято вино – есенно.

Сватбари по земята се роят –

мравуняци, опитали плода и.

Женихът топъл – Отомански свят

посреща и изпраща блага рая.

И впива ятаган с гореща страст

в напъпилата булчина утроба,

да я отчува от човешка мраз

в рогозката разгърдена на гроба и.

Напролет плодове да му дари,

живецът да повие в зърно сладко,

да плисне сок над чуждите курии,

да го възпее с дивото си мляко,

да помни, и да ражда. Да мълчи,

кога на лято му рои децата.

Лозницата, с гяурските очи

край чуждия дувар, припламна в злато.

2001