Приказка за вярата

Децата ми играеха в пръстта
със кофички, лопатки и дараче.
Забиваха напречно клон кръстат,
до него камък, пръчица, петаче.
Ограждаха ги - мислена стена -
да пази от нападки и от хули.
- Това е, мамо църквица една.
- Джамия е.
Небето се притули
и аз усетих нежни капки дъжд...
под свода на мълчанието тежко.
Един в душата ми извика "дръж!"
а друг се пусна.
Смислите човешки,
очите на момичетата...
Аз.
Народите. И вярата им. Мрака.
Реликвите - изринати без глас,
светините - от майките оплакани.
Виделината... в  капчица роса
по скъсаното листче от лозница
и горе в ничията Полоса -
една безименна, безгласна птица.
Кое ли я държи над свода син,
над хорските омраза и несрета...?
Навярно в нея всичко е Един
изгубен свят, за който не милеем.
Навярно тя от висния си взор
не вижда границата по земята.

Децата ми - един човешки хор -
не знаят още колко ще си патят
заради тази песен - ничий Храм,
която от калта си днес издигат.
Но, Боже мой, аз няма да ги дам.
На никого. Омразата ми стига.

И вдигнах длан. В очите ми - сълза.
С един замах и църква, и джамия
поеха към онези небеса
които раждат мнимите светии.
И в падината, в детските очи
положих розов храст, и го погалих.

- Полейте го! И всеки да мълчи!
Той не е турчин, българин, вандалин,
той няма  храмове, и в него не звучи
ни благослов, нито езан, ни вяра.
На този чернозем ще разцъфти
без граници човешки. И без мяра.
Без минало. Без бъдно. В тишина.
И който го приема - ще остане.
На таз земя, и в тази светлина
ще кълнат само истини без рани.

Погледнаха ме... с детска  простота.
Усмивки се разляха по небето.
А аз... частичка малка, от света
познах доверието на сърцето.