Поема на разделението

Един непознат диск
проряза небето ни,
някак напомняше мълния.
Някак разви
атмосферно сърцето ни.
Някак ни преобърна.
Плъзнах по острата ос
лунен поглед -
разреза плувна в зелено.
Свежи иглички покапаха...
колко ли...
Толкова бяха студени.
Леден гирлянд
по кората на залеза.
(слънчеви зайчета в мислите)
И те запитах:
Не помниш ли... казах ти...
Казах ти... ние сме листни.
Ние окапваме
песенно сънено,
ние сме повей от есен.
Ние сме само искрица,
от мълния.
Друг е последната песен.
Слушай го само...
заслушай кората си -
коренче нежно покълва.
Слънчево-златно,
без лунни зачатъци.
Стъпчици.
Нови.
И първи.
Ти се усмихна и в твоите клонки
сенчеста вечер полегна.
Тихо и топло,
и някак отронено
сгуших се. За последно.
После припламна зеленото утро.
Златна Зора се събуди.
Вече не сме. И навън, и отвътре.
Вече не сме, но се трудим.
Ти ще опазиш от себе си корена.
Аз ще преглътна земята си.
Аз ли... и ти... два отмиращи спомена,
в нашето цвете от святост.

24.01.2011