С наранени очи малка точица в мен се пробужда
и улавя последния дъх от сърцето на Феб.
(а незрими нозе по планинския хребет ме връщат...
в концентрирани капчици, толкова, толкова теб).
И посоките стенат, присвили в сърцето ми възел
кръстопътно полярен, понякога с дъх на роса,
а понякога само платформа от чуждия пъзел,
с елементи на вяра, крилце, смъртоносна коса...
и е толкова трудно... да скъсам венеца олива
и да стегна яката на новия бял одеон
под която и днес твоя глас в тишина си почива...
и понякога песен е, а понякога стон...
с наранени очи... А танцува обета ми в храма.
И с незрими нозе... по кристалния още солей
до сърцето на наоса, в който отдавна те нямам...
но където две розови пъпчици влюбено пеят.
Няма коментари:
Публикуване на коментар