сънувам го...

Защо сънувам топлия му поглед...
в далечината на стопени спомени,
изящни като ириси на цвете,
защо по устните му
се отронвам -
роса от перлен,
неопитан мед
Защо сънувам танца на ръцете му
безумно бавен -
утринно дихание...
в задавения шепот
на сърцето ми
с докосване, едно сияние...
Защо ефира му
се влива още
под спящите ресници на тъгата ми
защо прозирни са
до болка нощите
и толкова нашепват самотата ми...
защо е само сън,
защо се спусна...
в простора на мъглите ми...
с омая...

една просънна ласка
се отпусна
в безкрая на очите му

не зная...