Така са блестящи онези коси от сребро...
така ми напомнят за бял ореол от икона...
И сините ириси... извори с топло добро,
безкрайно далечни, а толкова обичи ронят...
Така е вълшебна прозрачната бяла ръка
притихнала леко до моите тръпнещи пръсти.
И нежния глас - неземна, пенлива река,
посока навън, за моята търсеща същност.
И ведрия дъх, разливащ потоци живот
над мъртвия свят, поел векове от съня ми,
ключе към незнайния, в мене изгубен кивот
където от нейната обич ще свети деня ми...
когато и аз се усмихна на малко дете
разлистено в стръкче пресъхнали сиви листица.
Когато сърцето и в мене венец заплете.
Когато изгубя света си в онези зеници...
и пусна страха си, пред златния праг на мига,
очакващ ме в нищото, с тиха, любовна омая.
Но още летя. И кръжа - малък стон, над брега
изтръгнат от допира с нея. И с думи гадая...
че още съм прах, пред нозете на светлия глас
прелял до сърцето ми с нейната тихичка песен.
Притихвам словата си, носещи сянка и мраз
и нежно целувам ръката и, в своята есен.
На Романа
Няма коментари:
Публикуване на коментар