Колко дълго вървях
а дори и летях
и оставях зад мен
планини, долини,
колко бавно пълзях
от умора към грях,
колко много изгубени дни...
Как е тъжен живота
когато си сам,
а белее голгота
над срутения храм
изграден от мечти
зографисан с надежди...
Колко спомняш си ти,
колко в мен се оглеждат.
Заминава така
отговор след въпрос,
по резките на моето време,
в една суха река,
над един въжен мост,
и две думи от тази поема,
разделена на три,
сякаш в мен се роди
и почете венеца и кръста.
А къде е духа.
Скита само греха.
И клавишите в моите пръсти.
Няма коментари:
Публикуване на коментар