Вгорчена, вечерта ми от въпроси
залута ме в тунели - лабиринти
из тъмнината без сърце се нося
и търся се... изгубена и срината
слепена по ръба на стъпалата
забравени в моменти на обичане...
Изсъхнаха цветята ми в украсата
градена с непосилен труд и мъки
бодат очите от себеотричане...
Броя безвременни любови и разлъки
събирам ги, завързавам ги, пристягам
а пръстите кървят... а се пречупват...
И няма изход, искам да избягам
от себе си, от черния им кръг...
от сляпо задушаващата тяга...
А стъпалата ваят се, и пукат се
към нищото зареяли зеници...
поели настрани... превзели пътя...
Дали да не опитам да излющя
на същността ми тънката корица
и предрешена пак да се завръщам...
Ще заприличам ли на вяла скица,
и неизписана карикатура,
с изпепелени от солта ресници...
А исках само да се нарисувам...
Няма коментари:
Публикуване на коментар