8/27/2011

счупен пясъчен часовник

Тишината на сенките ме завърна
в онази същност, която за малко бях изоставила.
Бях забравила как се кърви.
По измислени стъпки се реех и следвах сълзите на славея,
следвах го,
в тънката ивичка прозрачно стъкло се броих...
Ваях нежния,
тихия,
скъпия
шепот на времето,
и унесена в песента му преставах да бъда сълза...

Две половини от стъклен часовник са бреме.

Две не са ли... изгубвам се в черната полоса
на изпуснати, неизяснени моменти от моето вярване
в ретроградни планети, разбили отдаденост вместо карма.
Мислех, неосъзнато, че натала ми винаги свети.
В тишината си бях останала пъклено вярна
на размитите пластове Аз, на баланса между
духовност и материалност.
Слети символи и разчупени призми
изпълваха хаоса,
бели нишки от срязани пътища чертаеха нямане.
Катаклизми в душевен покой ме преследваха вяло
залепени по малките късчета стъкълца из очите ми...
Незабравяне.

Но не можех да бъда сама.
Мислех за теб.
Мислех как си ми нужен...
Да отмия поредната лудост, да свърна по Пътя,
да откъсна сърце от момента на стягане - въжен,
свит в душата ми,
пламнала в сивите минуси, плюсове...
да изтрия онази плесенясала закономерност
и вонята след нея.

Не успях.
Ти си тръгна, и ме обрече на тленност.

Няма коментари:

Публикуване на коментар