И пак...
си поемам на запад
с надеждата мъничка, боса...
че залеза, който разплаках
в сърцето си изворче носи.
Че в него насън се е скрило
едно недокосвано Слънце.
И нежната му закрила
ще стопли последното зрънчице.
Не зная, защо го запази.
През зимата кълнове дишали.
Навярно това е причина
да следвам и тази измислица.
Навярно е толкова беден
света ми, на хубави приказки
щом тази, макар че е ледена,
прилепна по бялата ризка
която бродирах с неверие
в гергефа на дните ми сиви.
(А облачко кима с доверие -
"поспри се, нощта си отива")
Но колко подред се стопиха.
И носеха само сълзички.
И тъжни, ненужни ми стихове...
И капчици студ.
Ето всичко.
Няма коментари:
Публикуване на коментар