Хоризонтът се сбърка - не знае ни пролет, ни цвят.
И на моята улица днес е сумрачно и тихо.
Само рано по тъмно едни котараци сумтят
и врабците на жицата нещо джоголят и бликат.
Очилата и книгата,
вестника ми и кафето.
Патината на времето, казват, завива и пази.
На кварталния луд са му странно безлични ръцете
и с пробити очи из градината влиза и гази.
Да му дам армаган - шепа сливи, сушени на вятър.
Само нека погледне нагоре, към бялото синьо.
Но денят е такъв, че светът му се взира в земята.
Ще отмине, навярно. Без да каже и гък ще отмине.
И от тази отчайваща липса на страст ще се пръсне
над душата ми свита -
почти по Петрарка - небето.
Може би и болнавата пролет така ще възкръсне,
за да срине на разума твърд крепостта и калето.
Няма коментари:
Публикуване на коментар