Преди да потъмнее моят сън
и този свят да обрече на тленност
безкрайните ливади на зората,
преди, когато плисвах се навън
и трупах босонога светлина
с мушиците на утрото
в душата ни,
от някъде зашепваше и ти
с най - нежните напеви на звездите.
И римите - пространства от мечти -
улавяха копнежа на очите ни.
Красива е без тебе вечерта.
От всеки вдъх се ражда тишината и.
Железните портали се топят
в самотното призвание за святост,
и аз, понесла източен саван
наместо рокля,
слизам в храма златен,
за да блести над този изболян
и влюбен свят
изконното ми лято.
А толкова обичах есента...
Дали я помниш, все така отронен,
далечен,
в благоверната следа
на сладкото ухание на спомена...
Защото аз избистрих до сребро
неведомите пътища на мрака.
И се завръщам в седмото ребро,
където, знам, от сто еона чакаш.
Няма коментари:
Публикуване на коментар