Небесно вкореняване

Красива лебедова песен
бродира лекия ми сън.
Пристъпвам в босата си есен,
зачената през май навън.
Росата тихо се навежда
и до сълзите ми искри,
над ослепелите надежди
и затревените мечти.
В зениците прелива ято
и плисва в тучната зора.
Душата се окъпва в злато,
погалва сините поля
на сънните и меки мисли,
порозовели от нега -
прозирна и неземно чиста...
покълнала в това "сега".
И пръстите не спят - политат
към колебливото сърце -
едно небе, от "аз" измито.
И с най - ефирното перце
на тайните душевни трели
изписват рима подир звън.
А после тихи, отмалели...
подемат се. От мен навън.