Някак тъжев е новият ден, слиза мокър, разплакан,
плава с ладийка тиха от думички.
Песен...
Поезия.
Като стенещ нюанс е, почти недописан, нечакан...
Или вопъл в сърцата на падащи слънчеви Месии.
Спускам ириси бавно по нежната утринна струя.
Търся теб... Търся дъхчета, мигове, наши и смели. И смълчавам душата си, теб да провидя и чуя в пелерината светла, извезана с капещи трели. И се пръска в сърцето ми наниз дъждовни мъниста. Броеница смарагдена, плюшен седеф ме обвива. В наргилето на новия ден, уловена, лъчиста, светлинката прозира, а после през мен си отива.
Между пръстите ледни проблясва Голгота на Мрака. И насипва звездици, нашепва вечерня, напява. Някак тъжев е днешният ден, някак вече нечакан... и потъва в съня, смесил в стихче Сега и Тогава.
А дали ще се върне, дали ще разлисти Омая... Тъй смълчан Шехризар е... И моят език не говори.
В тази падаща утрин от думи и капки, не зная как да стигна до теб, моя Обич, и как да разтворя
най - безименно сладкия вдъх на очите човешки, най - безкрайно смалената чужда и своя посока. Между лимките воден кристал нямам трънна пътечка, нямам белези, нямам очи. И без тебе не мога.
Няма коментари:
Публикуване на коментар