Защото.

Колко още ще трябва пред теб да пълзя по очи
да разкъсвам аорти
да тегна във вакуум измислен
с преломени нозе
да заривам пътеки...

Звучиш:
Този дом е за теб.
Откажи се. Нататък си нищо.

Самородни пространства...
елате,
аз нямам ръце
от които да прихне смеха на желана победа.
Нямам късче небе,
приютило сломено сърце,
разделих се на две, и света ми на две се огледа...
И не беше сълза, а покапал горивен ресурс
онова, от което съдбите ми
същност деляха...
Не наличното, не,
не горчивия, личния вкус...
а душите ни само.
Те душите ни само воняха.