Ни вопли. Ни нота сълза.
От пороите нощни прогизна до спазъм душата.
Помня, някак сънувах
искряща от обич бреза,
разточително плиснала бели ръце над земята,
тихи, майчини... топли,
уютът им славеше мен.
После буките силни - докоснали сякаш небето,
под чиято милувка рояха се
вечер и ден
и гнездо, и юва,
и...
любов,
разцъфтяла сърцето.
И тегоби са май. Тези думи, напразни до стон.
Тъй беззначна се рее орисия, песен не става.
По безкрайните паркове в Цюрих не срещнах подслон,
не отпих светлина...
Ослепяла, какво да раздавам?
И с какво да прелея - ръцете ми - клони без цвят,
и очите ми - вятър,
зареян в далечни светини.
Онемяла пристъпвам из древния, приказен град
и мълча. И мълча.
И мълча, докато ме отмине.
А навън заваля...
Иде зима. Искрица една.
По студения гръб на света ми ще плисне утеха.
И дано ме затопли,
та в мрака на моя зиндан
да прозра,
че това е животът. Светът на човека.
