Възел

Небето бе прободено с писец - 
пергамент за сломени еретици.
Изписвах с пръсти
име на светец
по запотеното стъкло
отвъд ресниците.
В реката на забравата кръжах:
идея за поема?
Девет рими,
заплетени с умение и страх
от сричките на светлото ти име.
Небето бе изпъстрено с крила.
Не знаех чии са - ангели, орли ли.
Под людските кубета съм била,
и чуждите под моите съм крила.
Рисували сме кръст до ореол
и ничком сме целували закати,
и помня - царят вечно беше гол
останех ли за малко без ръката ти.
И що съм днес? - Накъсан, земен бряг.
Един забравен бряг за еретици,
по който в ранина проблясва злак
от полета на твоите зеници...
и виждам с най - лъчиста яснота,
че не писец, а ятаган разкъсва
небетата на тази самота,
в която само ти, любов, възкръсваш.