Навън вали като милувка мека
една безкрайна, скрежна самота.
Светът се е притихнал, и полека
промърква в ледната си белота.
Редят се стихчета, като мъниста -
едно след друго, стъпчици, следи,
одраскани от някой дрипав Христос
по края на душевните греди.
А само преди ден бе свята вечер.
И миналата нощ горя звезда
затопляйки смръзеното човечество
до нежната милувка - любовта.
Къде остана топлата пъртина -
надеждата да бъдем по - човечни?
Прозвънна коледно и ни подмина
в една безумна и безкрайна вечност.
Няма коментари:
Публикуване на коментар