Полъхва бриз над утринния бряг.
По стъпките на заранта се спускам.
Човекът в мен - един незнаен праг
извайва възвишения въздушни
над тъничката, морска синева
с която снощи палехме звездите
и шепнехме възторжени слова
за обичните сенчици в очите му.
А той струи... познал един простор,
така далечен от утрата бели...
далечен на слънца, земи и хора,
пристъпващ бавно в своята неделя.
Един любовен и омаен мрак
с докосване, като росата чисто.
Полъхва бриз, и с утринния бряг
се стапяме в една безумна мисъл...:
Нима ще бъдем полъх, вечност, миг
милувчица, по устните любими...
или кристалче сол и редче стих,
в една лъжа, родена да ни има.

https://www.youtube.com/watch?v=ijKuoVoEB84