9/10/2014

Анталия след дъжд

По запотената земя
пробива лъч - моминска песен,
денят ми - парцалив дервиш,
бездомник, гладен, сляп
протяга праведни ръце
към думи, нароили нежност
в два стиха за една любов,
и къшей божи хляб.
Небето свети като локва,
настъпена от боси пръсти,
досущ мънисто за назар,
подхвърлено от вечността.
А чашата ми за кафе -
почти събудено - невръстна
поднася с устицата дар -
две рими топли от нощта.
Не съм сама. До мене бди
рисунчица на тротоара -
момче с тояжка и балон,
и лодка, плуваща в калта;
две минарета и джамия -
излющена, сломена, стара,
и този стих, поел навън
от мен,
към края на света.










Няма коментари:

Публикуване на коментар