...

Завихряш ме в безмълвна неподвижност.
Челото ти - мермер, пиедестал...
Движението в сляпото ми виждане
е перлата, която си ми дал.
В ръката ми - подобно в раковина
блести и напоява сетен дъх.
В момента свят, когато се преминем
ще сляза до лееяния връх.
И всичко, от което се нуждаят
устата ми, е жажда и слова.
Неверникът у мен да се покае,
и вярващият - да склони глава,
да утоли сърце, душа да вдигне.
Невестини очи да се снижат
женихът щом предутринно изригне
и изгори разделния ни свят.