Умората ритмично преваля
в дълбоките предели на страха ми.
Една ръчица чайче ми наля
и плисна нотни повеи в света ми
а белият жасминов дъх стопи
човешката направа в хоризонта
и малката чертица се попи
по щриха мрак, извайвайки корона.
Нали неразбираем този стих остана за очите ти, любими... Да го изпиша ясно... не, не бих. Не можем да превъплатим до зима всепалещият Юли - страст и зной. Да заредим с прохлада тишината ни... Но в него си, завинаги си мой, макар на две вселени от ръката ми. И щом настъпи есен в този свят а другият раздвижи светлината над уличката малка в твоя град и плисне рой листа по сетивата ти... Тогава моят стих на лист писмо - драперия лазурна по небето ни ще забоде в сърдечното везмо - особен знак. Да бъде световете ни.
(последното изречение не е объркано (:
Няма коментари:
Публикуване на коментар