Ние с тебе изгубихме думите, мое сърце...
Зад ресниците сведени техният свят си отива.
Под безмълвните пясъци с две неподвижни ръце
ние с тебе мълчим. В съзерцание двама преливаме
от ефирната капчица - малка, горчива сълза...
сфера нежна любов, зрънце злато в пустинната орис
до живота в простора безкраен, в онази роса
от която се раждаме в себе си, другия носейки.
И понякога думите идват. Тъй както сега.
Те са стъпчици нежни от боси нозе на дервиши.
Те са розов листец, по уханната твоя ръка,
те са Храмова свещ, имената която ни пише
над небесния купол - столики човешки затвор
надживял девет ада, надпял богове и сатани.
Малка капчица свещ, или звуче от ангелски хор
след което единствено Словото в нас ще остане.
Няма коментари:
Публикуване на коментар