Калпачето на къщата в полето
раздумва понаболите тревици.
Приседнало отгоре му небето
наплита светлина, довежда птиците
и ту надсвирва малкото коминче
покълнало над снежната къделя
с дюдюка на тополите момиченца.
В градинката в полето е Неделя.
Развили са софрите си остриците
в бакърени листици чай наливат -
небесната водица на иглиците
от боровите длани. Аз отпивам...
Отпивам светлина, а розмаринът
нацъфнал виолетово разказва,
как къщата в полето и коминът и
са божията, люлчината пазва
за кълновете нежни на сърцето ми.
За чистата любов на Водолея.
Притихва до идилия небето ми.
И в мен огнището сърдечно пее...
Няма коментари:
Публикуване на коментар