Колко да беше - някакъв празник, пореден.
Фойерверки и панделки.
Счупена стъклена чаша до мен на перваза.
Запотено стъкло, два одуна дърва в огъня,
струйка конденз,
по която да стъпя, да тръгна. Да се подхлъзна.
Да вляза.
Дългоушата чаша на Емили и обелката от банан.
По паркета - разлятото мляко, пижамката.
Топлите бузки, потрепващите ресници.
Зад мъглата - почти доловим, или видим почти...
златен, Източен чан,
минаре,
пустота...
Вой на гладни чакали в гората.
Следици на птици.
И рубина на утрото, плиснал в безкрайна зора.
(Аз не пия рубини, те в устните ми се влюбват...)
И невидима, малка, едва различима
астрална
усмивка от теб,
по дървесната ми кора.
А под нея - искрица надеждица,
че така
повече
няма да те изгубя.
Няма коментари:
Публикуване на коментар