:(

Индиговите нощи ме разплакват
със своето студено кадифе.
Вечерницата - едра, пълна, вакла
сюрията скиталци в мен зове,
огрява пътя, плиска зов за утро.
Подсказва за начало и за край,
за истини, изваяни отвътре.
За самота. Дълбока, тъмна, най.

А толкова са светли тези нощи.
Искрящи в чистота и белота.
Коминчетата пушат, дишат още...
А хаоса из мен е суета.
И нямам мира, нямам, нямам мира...
защото си на хвърлей дъх от мен...
където, само с допира извира
и утро, и любов. И друм. И ден.

Поезията. Словото. Душата ни.
Индиговите вечери разплакват...
когато са откъснати телата ни
а слива ги Вечерницата вакла...