Градската къща

Тази тромава, стара, измазана рехаво къща
още скърца с най-кръшните трели на вятъра зимен.
Медоносни пчели и лозници - изсъхнали пръсти
вият лепкава сладост до горе чак, двата комина
дето тихо припалват лули и хортуват по заник
за отминали стари любови в дантелени рокли.
За къдели, капели, чадъри, бомбета от лани,
за писма, парфюмирани с гюл, нацелувани, мокри
от пресъхнали вече сълзи. Тази къща ги помни.
По дуварите още пробягват сърца и копита,
грамофонени сенки, файтонени духове, стомна,
и кобилица с бистра вода, ничия, ненапита.
Тази моя, измазана в рехаво, бабина къща -
мърморана една, с избеляла забрадка и дворче
с аромат на консерви и розово сладко, завръща
при игликите ситни, гергините, бялото борче,
и студената стара чешма под кривашката дюля.
После малкото тясно сокаче, дюкяна на чичо
извисил едри печени тухли напред - да притули.
Аз изпускам сърцето си. Спомена. Тичам ли тичам...
колелото захвърлям, филията с мед, самосвала,
неудобните нови обувки, душата си, мрака.
И годините дълги, посипали плитките в бяло
се изнизват назад, като песен, която са чакали,
като помен и дим, като восъче на свещица.
И саванче дантелено - тънка покривка над скрина.
Тази бабина къща има бял ореол на светица,
от където животът не ще и не ще да отмине.