Сълза - великолепие е утрото
когато от сърцето ти извира...
В покоите на онзи миг, най-мъртвия.
В ресниците на есенната лира.
В прозирното неземно на савана ми,
за мен - едно прощение... А в тебе...
градина от най-дивните ухания
на крайчеца на слънчевия хребет.
Прости ми благоверието. Тиха съм...
Очите ми изрониха пътеки.
Посоките навън от мен те имаха...
Посоката навътре бе утеха.
И аз... Не бях ли аз... Но бях ли, помниш ли...
онази глътка вопъл, на прощаване -
гнездо за птици днес, сломена стомна.
В сърцето ти - сълза развиделяване.
Твоето стихо е прекрасно, а моето е некадърна реплика:
ОтговорИзтриванеКогато съм последен и сам,
и сам срещу себе си
играя на шах,
победителят в мене изтлял е.
Последният губи играта.
Когато в диагонала на хладната есен
офицерите всички са болни,
сред безименни пешки
моят цар е сиротен и гол.
Немеят бездомните гении.
Когато пеш гоня живота си,
а ти, царице, любов непокорна,
препускаш на чужди коне,
топове прострелват сърцето ми.
Капе мед от среднощни валдхорни.
Тогава с гласа на Валкирия
сам се изпявам
в безконечната краткост.
И всякое "аз" ме матира.
А така ме е страх да напусна играта!
Ф4о